Трябва ли всичките летни ваканции да ги прекарвам на село? Няма какво да се прави, особено преди обяд. Вечерите са по-интересни, защото се събираме на мегдана комшийските деца. Но през деня, голяма скука! В един от тези топли летни следобеди, в които като че ли и животните спят, защото няма какво друго да правят, реших да разгледам за кой ли път задната стая. Там освен вече изпочупени чинии и чаши, купищата стари дрехи и още по-стария стан на баба имаше един сандък, в който бяха прибрани народните носии, останали може би още от прабаба ми. Сандъкът беше толкова голям или аз бях много малка, но при всичките ми опити да разгледам съдържанието му, никога не бях стигала до дъното. Този ден обаче реших, че ще го направя и затова започнах бавно да изваждам дрехите, като се опитвах да не ги размествам много-много, за да мога след това отново да ги върна на мястото им без да ме разберат. И тогава видях едно пакетче увито в кафява опаковъчна хартия. Видя ми се много малко на фона на огромния вече полупразен сандък. Развих хартията и вътре намерих кутийка, вероятно с карти за игра. Но когато ги извадих видях, че не бяха обикновени карти, защото имаха нещо написано в горния край на всяка една от тях. От надписа нищо не разбрах, защото беше на друг непознат за мен език, но ми направиха впечатление красивите цветни рисунки. Личеше че картите бяха много стари, но въпреки оръфаните им краища цветовете бяха много добре запазени. Толкова много ми харесаха, че не исках да ги връщам обратно в сандъка. Скрих ги в джоба си и подредих дрехите по същия ред по който ги бях извадила. След като затворих съндъка си казах, че решението ми да ги взема е за да мога да ги разгледам по-добре на спокойствие и после да ги върна пак на мястото им.
Скоро ваканцията свърши и родителите ми дойдоха да ме приберат в града. Вече бях променила решението си за картите и вместо да ги върна в бабиния сандък ги бях сложила в багажа си. Сметнах, че като са стояли на онова място толкова време, съществуването им вече беше забравено и едва ли някой щеше да се сети, че между дрехите може да има и нещо друго. Не казах на никого, защото мислех че няма да ми позволят да ги взема със себе си, а изгарях от нетърпение да ги покажа на приятелките си. Така и направих, но каква беше изненадата ми когато другите момичета не обърнаха много внимание на моята находка. Почти се почувствах обидена. Исках да им кажа, че това е нещо много ценно, но разбрах че няма да има особен резултат. Училището започна и аз забравих за известно време за картите. Но в някои моменти, в които се чувствах несигурна ги изваждах и ги разглеждах докато погледът ми се фиксираше върху някоя от тях. Тази карта като че ли ми даваше отговор на ситуацията в която се намирах. Това беше много забавно, защото намаше случай, в който картите да сгрешат. Пък и за мен това беше като игра, защото нямах особено големи проблеми. В един момент реших, че мога да ги използвам като задавам конкретни въпроси свързани с училище. Например: ще ме изпитат ли днес? Или каква оценка ще получа? Отговорите, на картите бяха безгрешни. Как го правех ли? Разбърквах ги, задавайки си през това време на ум въпроса, на който търсех отговор. След това разцепвах тестето на две и обръщах най-горната карта. Ако тя беше положителна, отговорът беше "ДА", и обратното, ако картата беше с негативно излъчване.
Мина доста време докато разбера, че за по-пълен отговор ми трябват повече карти. Затова започнах да обръщам по две или по три карти. И така получавах почти изчерпателен отговор на това, което щеше да се случи. В един момент си дадох сметка, че картите бяха направени като Оракул и затова си имаха нещо написано върху всяка една от тях. Това беше техния отговор до който аз достигах без да разбирам езика, само възприемайки емоцията, която предаваха картинките. Затова реших, че трябва да си преведа текстовете им.
Това беше трудна задача за едно дете, но си дадох дума, че когато порасна ще преведа стихчетата и ще отпечатам картите отново, за да може повече хора да получават подкрепата на точните им отговори.
Така и направих, но сега когато пиша тези редове, си давам сметка, че не е било лесна задача или поне не е била за сам човек. Прекарах дълги години в изследвания. Разбрах, че стихчетата са написани на френски, защото авторката отговорна за първата им емисия е французойка - известната Мадам Ленорманд. Страхувах се да се заема с превода. За мен беше голяма отговорност, защото не бях сигурна че ще го направя точно и професионално. Чувствах, че нещо ме караше да изчаквам, докато един хубав ден в ръцете ми попаднаха същите карти, но вече на български език. Някой ги беше превел! Какво облекчение! Беше едно тесте още по-старо и изтъркано от това на баба ми, явно използвано често от притежателя си. За моя радост тестовете на стихчетата си личаха много добре и картинките бяха същите: конник, детелина, кораб, къща, дърво... Само някои от римите им не бяха добри и ги пооправих, без да сменям значението им. Това, че в първоначалния вариант не при всички карти имаше рима, за мен беше достатъчно доказателство, че при превода от френски смисълът им беше запазен. Оставаше само работата по издаването.
И ето, след още няколко години на тежък изследователски труд, на българския пазар се появи новото издание на "ИГРАТА НА СЪДБАТА", картите за предсказване на бъдещето по метода на Мадам Ленорманд.
Няма коментари:
Публикуване на коментар