Една случка от моето детство ме накара да повярвам в моя Ангел-Хранител. Беше лятото на 1976 година. Тогава в селския двор имаше едно старо кайсиево дърво. Беше огромно, не само защото беше старо, но и защото бе присадено на слива и това му даваше още по-голяма височина над присадката. В разгара на лятото, сезонът на кайсиите вече беше преминал, така че на дървото бяха останали само няколко от тях и то на самия му връх. Плодовете бяха много едри и чак червени на цвят. Изглеждаха много вкусни. Предизвикателството бе голямо още и поради това, че стояха на почти недостъпна височина. Така, че аз - едно тринадесет годишно хлапе, реших да ги победя. Да, да! Точно това беше желанието ми. Не откъсвах очи от тях, не защото бях гладна, а защото исках да докажа на мен самата, колко съм смела. Умът ми, завладян от тази идея, изключваше всякакъв риск. Започнах да се катеря, игнорирайки предупредителните викове на баща ми. Опасността не идваше само от височината на която се намираха плодовете. По лошото беше, че под дървото започваха редовете с краставици и на всеки половин метър стърчеше по един заострен кол. Освен това, на самия ствол на кайсиевото дърво бяха подпрени останалите неизползвани през годината колове. Изобщо, капанът си беше изработен като по учебник за военна стратегия.
Вече почти бях достигнала необходимата височина и се протягах към единия от плодовете, когато клонът на който седях се залюля и преди да мога да откъсна кайсията загубих равновесие. Започнах бързо да падам и то с главата надолу. Последното, което си спомням, бе шляпането на зелените листа по лицето ми. В следващия миг се озовах на последния най-долен клон на дървото, здраво хваната с двете си ръце и висяща в недоумение какво точно се е случило с мен. Баща ми дотича, както си беше с пръскачката на гърба, за да ме смъкне от клона, защото все още бе височко за мен да скачам. Стъпила с двата си крака на земята започнах да се изследвам за вероятни наранявания. Въпреки, че не изпитвах никаква болка, но като си спомних, че падах надолу с главата, първо опипах лицето си. Беше чисто. Изглежда, че си бях цяла-целеничка, само дето леко си бях ожулила вътрешната страна на лявото бедро, което сигурно бе станало при започване на падането, защото ако е било след това, със скоростта с която се спусках, трябваше там да има синина или хематом. Но такова нещо нямаше. (Е, разбира се, трябвало е да дам все пак малко време на моя Ангел Хранител да реагира.) Другото нещо, което ми се струваше не по-малко невероятно бе, че клонът на който се оказах висейки, беше много по-настрани от мястото където се бях покатерила. Правата линия на падането сочеше коловете, подпрени на ствола на дървото. Единственото безопасно място, т.е. без заострени колове, беше там където увиснах, защото малко по настрани, към периферията, започваха коловете на краставиците. Също някаква невидима ръка ме беше подхванала в момента на падането ми и ми беше помогнала да намеря спасителния изход, защото не бих могла да си представя как падайки надолу с главата, някой ще може да се хване здраво с двете си ръце за последния възможен клон.
Тези редове ги пиша много по-късно във времето. Сега, когато осъзнавам дествително какво ми се е случило съм вече на четиридесет и седем години. Какво ме накара да се замисля над тази случка. Четях книгата на Робърт Монро "Пътуване извън тялото". Той описва подобен случай с него, как като е падал по стълбите нещо го е предпазило да не се удари. После си спомних, че Елена Блаватска има същата опитност като малка при едно свое падане от кон. Далеч съм от мисълта да се сравнявам с тези велики личности, но ако се върнем назад в спомените си, може би всеки от нас ще открие едно или няколко такива необясними преживявания. Затова съм сигурна, че всеки човек си има свой Ангел Хранител, който го пази, стига само да го помолим. Дори не е необходимо много! Стига само за части от секундата, в ситуации в които наистина нищо вече не зависи от нас, да изпратим своя зов за помощ, предавайки с това съдбата си в неговите ръце.
За щастливците преживели ситуации от този род е лесно да кажат това, защото след такива опитности вярата на човек се засилва, а страха от провал изчезва. Но има хора, които все още не са получили възможността да се докоснат до силата на Провидението, оставяйки на друг вземането на важни решения в трудни житейски ситуации. За тях, а и за всички останали мъдрата предсказателка мадам Ленорманд е създала своите карти. Те са нашата връзка с Тайните сили, преводачът на посланията на Съдбата. Ти, човече, който четеш сега тези редове и най-вероятно имаш в чекмеджето си няколко различни тестета с карти за гадаене, най-добре ще разбереш, защо когато става въпрос за знаци на Съдбата се обръщаме за помощ към картите. Символичният им език преодолява бариерите в нашето съзнание, изградени на основата на различията в езиците, традиционните и национални особености на много поколения и т.н. Красивите им картинки, превъплатили митологичната мъдрост на вековни цивилизации, дават възможност на информацията, която получаваме от подсъзнанието да изплува директно в нашето съзнание и така осъществявайки връзката с Висшия космически Разум, разбираме кое е най-добро за нас и можем да направим правилният избор. Няма значение името с което го наричаме: Бог, Провидение или космически Разум. Там се съхранява цялата истина изказана чрез символиката на картите. Този шепот понякога е много тих, заглушаван от грижата по задоволяване на ежедневните ни нужди, но вслушването в него ни дава възможност да осъществим своята мисия в живота. Ето защо, употребата на гадателските карти ни прави достатъчно внимателни, за да можем да долавяме сигналите, помагащи ни да разчитаме знаците на Съдбата, необходимо условие да извървим живота си правилно, изпънявайки до край своята роля в него.
Няма коментари:
Публикуване на коментар